МАСЛИНИ С ОРИЗ

Когато човек е в принудителен отпуск, един от начините да пребори скуката е да експериментира с нови вкусове. Знаех за съществуването на маслините с ориз, но си признавам, че никога не бях опитвал. Оказа се, че съм закъснял – ястието се получи учудващо вкусно!

Необходими продукти:

500 гр. маслини (аз съм мързелив и взех с изчистени костилки)

200 гр. ориз (1 голяма чаша)

2 средни глави стар лук

2 средни парчета праз лук

50 мл. олио

2 ч.л. чесън на прах

сол на вкус

черен пипер на вкус

Приготвяне

Започва се с ориза, който се измива старателно със студена вода – мие се докато водата, която се отцежда, стане съвсем бистра (прави се да не стане лигав, ако остане оризово нишесте). Оставя се да се отцеди добре.

Лукът и празът се нарязват на ситно.

Лукът се запържва до жълто-златисто, като се бърка непрекъснато, след което към него се добавя отцедения ориз.

Добавят се солта, черния пипер и чесъна на прах.

Пържи се до „изцъклянето му“ при непрестанно бъркане (лукът трябва да се е карамелизирал и да е станал кафяв).

Добавя се празът и се задушава още 1 минута.

Добавят се маслините, размесва се и прехвърля в тава за печене.

Добавят се 2 – 2,5 обема вода, след което се пече на 180 °С във фурна без вентилатор – докато попие водата и отгоре се образува коричка.

Ако водата се е изпарила преди да е станал готов, се долива още, но се внимава да не се прекали, че ще се разкашка. Може да се консумира като основно ястие (например по време на пости) или като гарнитура. Също така може да се поръси и нарязан на ситно магданоз, но аз нямах под ръка, а не ми се редеше на опашка в снега само за магданоз.

Добър апетит!

Забележка: студен ми се стори още по-вкусен, но това е субективно…

ДОМАШЕН ТЕЛЕШКИ ДЮНЕР НА ТИГАН

Когато си лакомник и ти се дояде дюнер, ама е карантина и дюнерджийниците са затворени… Иначе това е една от рецептите, които съответстват напълно на определението „бързо, лесно, вкусно“!

Необходими продукти (за една порция):

около 200-250 гр. телешко месо

сол – на вкус

черен пипер – на вкус

1 ч.л. чесън на прах

1/2 ч.л. канела

1 с.л. майонеза

1 с.л. кисело мляко

1 скилидка чесън

20-30 гр. масло

Приготвяне

Месото се накълцва на ситно със сатър или се смила на решетка „бъбрек“.

Към него се добавят подправките, след което се размесва добре (канелата е задължителна, но не трябва да се прекалява с нея – истинските месари знаят, че това е подправка за месо, а не за сладкиши…).

Оставя се поне 1-2 часа (колкото повече – толкова по-добре!) в хладилник да се „маринова“. В тиган с незалепващо покритие се слага маслото, като котлонът първоначално се включва на максимална степен. Когато маслото зацвърчи, към него се добавя маринованото накълцано месо.

Бърка се през цялото време с шпатула, така че да се разпадне и да не залепва. Когато течността, която то ще пусне, се изпари, се бърка още малко, така че да придобие леко позагорял привкус.

Сервира се класически с пържени картофи и зелена салата, полято със сос, в арабска питка или в чиния (както направих аз, че да избегна тестото).

Сосът се приготвя, като към майонезата и киселото мляко се добавят пресования чесън и малко сол и се разбърка много добре до хомогенност (може да се добави и копър, но аз нямах под ръка).

ДОМАШНИ КРЕНВИРШИ

„Що е то кренвирш и има ли той почва у нас“ – това може да стане безкрайна дискусия. Истината е, че преди милион години в крехка юношеска възраст през 1987 г.  опитах истински кренвирши в една колбасарница в белгийскатга част на Ардените, след което вкусът остана в мен завинаги. Както остана завинаги (или почти, поне до „дИмУкрацията“) непоносимостта ми към това, което тук се продава за кренвирш. Сещам се за стария виц, в който се разказва, как били събрани на съвещание директорите на различните заводи към някогашното ДСО „Родопа“. На него един директор попитал колегата си как при тях правят кренвиршите. Той отговорил, че слагат бракувана тоалетна хартия, смлени кости, лайна, месо, смлени кожи… Тук първият директор го прекъснал и попитал учудено: „Ама вие и месо ли слагате?!?“.

Но да се върнем на кренвиршите. Имам предвид истинските. Твърдят, че „вирш“ идвало от „вюрст“, а „крен“ означавало хрян. Не знам немски, така че не мога да кажа със сигурност дали е така, но звучи логично. Аз моите ги направих „креМвирши“, тъй като сложих сметана… Не твърдя, че това е оригиналната рецепта, но мога да кажа гордо, че макар и бегло, вкусът им се доближи до онези в Дюрбуи (колбасницата в Ардените, за която споменах по-горе).

Необходими продукти (за 1 кг. месо):

месо (в моя случай плешка) – 1 кг.

сол – 15 гр.

черен пипер – 4 гр.

пълномаслена сметана (30% мазнини) – 300 гр.

Приготвяне

Месото се смила най-напред на решетка „бъбрек“, след това на 4 мм отвори и накрая трети път на 2 мм отвори (може и да се смели на пастет в домакински робот, но в този случай трябва всички жили и ципи да се изчистят предварително, тъй като те не се смилат в робота).

Към него се добавят солта, черния пипер и сметаната.

Размесва се с помощта на лъжица до пълна хомогенност.

Пълни се в черва (аз използвах два вида – колагенови и естествени).

Червата се вакуумират и се „варят“ на водна баня при 75 °С за 45 минути (аз използвах машинката за sous vide за по-мързеливо да не си играя да засичам температурата с термометър и да включвам и изключвам котлона).

Охлаждат се шоково в студена вода, след което се вадят от пликовете за sous vide. Който реши, може да ги консумира на този етап, но аз реших да ги опуша на студено за около час и нещо (един охлюв трици).

Резултат

Аромат, вкус и текстура – отлични, особено с опушения привкус. В процеса на приготвяне от розови бяха станали бели, което може да се очаква и което потвърждава, че розовия цвят на купешките е от всичко друго, но не и от месото. Недостатък е, че се оказаха доста постни (то и месото си ми беше чисто, така че нямаше как да се получи друго) - като че ли от по-мазно месо, щяха да станат по-блажни. Известно разочарование бяха колагеновите черва – кренвиршите отделят малко сок, който се беше освободил от естествените черва, но беше останал в колагеновите. Иначе визуално колагеновите приличаха повече на класическата представа за кренвирш. Тези, които бяха в естествени черва, повече приличаха на наденици. Вкусово двата вида не показаха разлика и за мое щастие естествените черва не бяха ги овкусили. Пробвах ги сурови, както и варени. Варих от тези в естественото черво, като ги бях обелил предварително. Опасявах се, че ще се разпаднат, но за 3-4 минути това не се случи. 

Накратко – доволен съм от резултата и ще повторя, но този път с по-блажно месо!